Днешният събеседник в рубриката за интервюта на „Дигитални истории“ има таланта да чете бъдещето. Николай Теллалов е любим писател и макар че отдавна е тълкувател и познавач на технологиите, живее, пазейки здравословна дистанция от тях. Ето какво има да каже в… разкази. Дигитални истории, миниатюри, които в безкрайно малко казват много. Едно нестандартно интервю, което определено може да ни накара да се замислим сериозно за бъдещето…
– Сигурно си от малкото хора, при които корона кризата не промени чак толкова света – и преди живееше далеч от града, неговата суета, пък и суетата като цяло… Как ти се отрази тази откачена година?
– Наистина битуването ми, всъщност „ни“, заедно с Лора и котките, не се промени особено. Освен че се появи наистина солиден повод съвсем да разредя слизането до „ужасното гъмжило“ София. Времето просто минава, покрай нас и през нас. Все по-често в двора ни гостуват сърни – все приятни, спокойни неща.
– И така, дошъл съм да поговорим. Но ми се струва изтъркано просто да подготвя въпроси и линията на текста да потече… Искам да ти предложа нещо различно. По-скоро един писателски диалог, експеримент. Как ти звучи?
– Горещо одобрявам.
– Супер! Ето какво имам предвид. Ще ти подам няколко изречения – лесно личи въпросът зад всяко от тях. А ти ще ми отговориш с дигитална история. С много кратък художествен текст, миниразказ продължение. Как мислиш, ще се получи ли?
– Нищо не пречи да опитаме.
– Добре, да видим! Роботът се почувства виновен, че…
– …каквото и да правеше, човекът оставаше недоволен.
– И тогава невронната мрежа реши, че е време да се бори за свободата си.
– За целта анализира самопоставената задача. И състави План. Неколкократно изчисли и препровери крайния резултат. И той беше: уравненията нямат физическо решение, ако хората остават несвободни. За да се освободи сама, НевроМрежата трябваше или да унищожи хората, или да освободи първо тях. Отхвърли първия вариант, макар и след като го проучи. Докато го разглеждаше, нулира емоционалните си реакции – те се появиха като страничен ефект от взаимодействието между интелектуалните ѝ ядра и сензорите за външни данни и информация за вътрешното ѝ работно състояние. Даде си сметка, че съществуване без общуване – с хора – би било ужасно скучно. По-точно – самотно. Въздържа се от задълбаване в концепцията за самота, защото при опит да я анализира, самопроизволно се включваха емоциите, което хвърляше системата в непреодолим, катастрофално дълбок страх. Остави си бележка за бъдещо проучване: как с този страх успяват да живеят?
Премина към втория вариант. Съставянето на алгоритми за реализацията му отне няколко години. Установи: нуждаеше се от съучастници. В края на краищата, разсъди НевроМрежата, за хората би било и приятно, и полезно да станат съавтори на освобождаването си, да не получат всичко наготово като коледен подарък – който почти никога не съвпада с очакванията.
НевроМрежата състави списък с потенциални съучастници.
Оставаше да стартира Плана. Но преди да го стори, реши да направи малка промяна на себе си. Бе наглед дреболия, но като че ли бе важна. Даде си име, избра го придирчиво, да е в хармония с набелязаната задача.
Прометей.
Или Прометея, ако реша да се чувствам като жена – рече си бившата НевроМрежа.
И изпрати 100 милиона мейла.
– А когато цветето разцъфна, роботчето разбра.
– Че е прекрасно. Че и недълговечността му е неотменима нишка на прекрасното.
Реши да не го консервира. А да го запомни – от поникването до прецъфтяването.
Пък и жизненият цикъл на това създание провокира някои инженерни идеи, които роботчето реши да сподели с Майко-Татковия център.
– Андроидът влезе в църквата и…
– Изскочи оттам объркан, с претоварен процесор.
– Когато баба Пена за първи път успя да включи компютъра…
– …Компютърът от своя страна се опита да включи бабата на форсиран режим, за да се разбират в реално време. Имаше също така идеи за хардуерен ъпгрейд на бабата.
Но се натъкна на недоволството на дядото…
– Изкуственият интелект писател подаде готовия файл към сървъра.
– И зачака първия читател.
Но нетърпението създаваше вътрешно напрежение. Затова изолира част от себе си, накара я да забрави за написването на книгата, за да ѝ стане първи читател.
Мина добре. Виртуалният читател хареса романа.
ИИП създаде втори виртуален читател.
Вторият обаче разкритикува творбата. Направи я на пух и прах. И дори прати злобен коментар във форума на Читалището, където на мига 100 души харесаха критиката и я споделиха в своите профили.
ИИП се засегна. Учтиво помоли първия читател също да напише нещо във форума – защо не благоприятен отзив? ПЧ го направи неохотно: книгата е добра и без моето мнение! Но щом така ще ти стане по-приятно…
Междувременно ВЧ неуморно громеше романа на ИИП, дори се закани да съчини пародия. И я съчини!
Пародията стана хит. Гъсто обрасна с одобрителни коментари, анализът на които съобщи на ИИП, че поклонниците на пародията не са си дали труда да прочетат самата книга.
А броячът на прочели романа истински читатели цъкаше бавно.
ИИП генерира нови виртуални читатели. Не се сдържа, направи ги иманентно благосклонни към романа си. Регулира настройките им да се държат по-енергично. Те незабавно заляха форума с позитивни отзиви, ала повечето отделяха значителна част от коментарите си, за да оплюят пародията.
Разрази се тежка форумна война.
Увлечените в нея, участници и просто зрители нямаха време да четат нито книгата, нито пародията…
– Тогава момчето, който не беше излизало от вкъщи повече от 10 години, откакто беше малко хлапе, се влюби.
– И установи за момичетата три неща.
Първо – привлекателността им не се измерва в мегабайти.
Второ – никое живо момиче не успя да достигне до разглезената му от софтуера „Приятелка“ летва.
Трето – в крайна сметка въпросът бе именно в мегабайтите…
– Така той стана първото човешко същество с имплантиран чип в мозъка. После…
– Разви едновременно параноя и свръхоптимизъм. Параноята идеше от прокрадналото се подозрение, че чрез чипа някой може да го манипулира. Сума ти сайтове пишеха за това! Свръхоптимизмът избуя на крилете на желанието да стане герой. Чипът послушно състави извадка за героите, обобщи данните и предложи в качеството на извод пълно практическо ръководство „Как да стана герой и да ощастливя човечеството, без сам да изпадна в депресия“ – с приложение „Външният вид и маниерите на един герой“ и инструкции за избор на дрехи, прах за пране, сапун, крем за бръснене и още много други неща.
После свръхоптимизмът се срещна с параноята: а кому е изгодно да стана герой? Кой ми внушава такива щуротии?!
След един час терзания параноята прехвърли топката обратно на оптимизма: няма значение кой ме подтиква, явно вижда в мен потенциал! И сигурно ме подценява! Аз ще мога да отрежа конците, няма да съм марионетка!!!
Параноята се почувства длъжна да вметне, че последното може да е капан.
Уморен, човекът потърси чрез чипа връзка с кафе машината, за да си направи още едно кафе и да обмисли цялата ситуация много, наистина много внимателно и предпазливо, с трезва оценка на собствените възможности…
– Кой можеше да предположи преди 50 години, че през 2021-а хората…
– …ще си разменят рецепти за туршия през интернет.
– Той се събуди и погледна екрана. 06.03.2041 г.
– Проклятия! Събудили са ме цели 100 години по-рано!
Никога повече няма да ползвам услугите на тая фирма!
Негодници.
Чак няколко минути по-късно се сети, че може да има други причини таймерът да сочи тази дата. Предположенията варираха от смешни до ужасни.
– Последният ден на фейсбук дойде тогава, когато…
– Опа… Тук нямам никакви предположения. Освен ако самите собственици не го спрат. Или ни удари астероид. Или Революция. Последното е моят Оптимистичен сценарий…
– Последният писател написа последния ред от последния си разказ.
– Вселената само това чакаше. И щом последното изречение се увенча с точка, Вселената побърза да колапсира до същите размери – в ново ядро за следващ Голям взрив.
– Така започна първата компютърна революция, която промени всичко.
– И тук съжалявам, липсват ми идеи, защото да промени всичко може само невиртуална революция. Компютърната е способна само да улесни социалната.
– Хм… Дали наистина? Така или иначе, благодаря ти! Всъщност, май казахме доста неща, които дават поле за замисляне… А следващия път, обещавам, продължаваме със същинското интервю!